Държавата на абсурдите

Може би е безсмислено отново да се дъвче темата доколко страната ни е нормална по европейскому, или продължава бавно да се свлича към дъното, с пипалата на абсурдите, домогнали се до всяко едно ниво и всяка една прослойка на изтерзаното ни общество. Абсурдите в малката ни държавица са толкова многобройни и така разнообразни, че времето за изброяването на всички тях няма да стигне и до следващата нова година. Но, както се казва – Нова година, нови абсурди. Добре е някой да помисли за най-новите небивалици от последните дни, минали през ума и достигнали до съзнанието на не един и двама българи. Дори е трудно за редови българин като мен да ги степенува по важност, затова няма и да се опитвам.

Една от най-невероятните ситуации, възникнала тези дни, всъщност отлежава от години в качеството си на неизкореним проблем на цялото ни общество – проблемът с детските градини. В двайсет и първи век, още не свършили с голямото ядене и пиене от празничните дни, хиляди родители, баби и дядовци и дузина роднини по права и съребрена линия окупираха детските заведения от тъмни доби, за да се сдобият със заветния по-преден номер, който ще осигури на отрочетата им място в лелеяните детски градини. В двайсет и първи век, когато де що има управник и опозиция от десетилетия са зинали, че България е в демографска криза и трябва да се раждат повече деца. Е, дечурлига започнаха да се въдят наляво и надясно, и в един прекрасен момент се оказа, че тези дечурлига, за които се вдигна врява, че не достигат като демографски капацитет, няма къде да прекарват безгрижните си детски дни, докато мама и татко работят, за да вадят парички. Нароилото се детско множество за пореден път свари неподготвени бившите и настоящи управляващи с липсата на достатъчно места в съществуващите детски заведения, както и с липсата на изцяло нови такива. Добре, че сме мирен народ, та не се стигна до истински малки войни между родителите, които чинно мръзнаха по две-три безсънни нощи и спазваха реда си, за да запишат своите деца. Но не е добре, че наред с мирната си нагласа родителите се оказахме и много покорни, та веднъж като ни обещаха да построят нови градини, и ние млъкнахме успокоени и нито един от нас не провери докъде вървят строежите и ще има ли наистина места за всички деца. И се стигна до абсурдната ситуация в първия работен ден от новата година повечето родители да не отидат на работа и да обикалят като мухи без глави по различните градини, та белким в една им излезе късметът. Но абсурдът не свършва дотук. Частен случай на абсурда е положението, в което изпадаме майките, които сме имали нещастието – или е по-правилно да кажем, че сме извършили непростимия грях – да родим децата си в първата половина от годината. Оказва се, че поради грешно тълкуване на прословутата Наредба 26 за детските ясли децата ни трябва да напуснат детското заведение веднага след навършване на тригодишна възраст, но в същото време детските градини отказват да ги приемат преди настъпването на есента, когато започва учебната година. Лично на мен ми се случва точно това в този момент. Аз, като майка в това положение, почти сигурно ще бъда принудена да напусна работа, за да осигуря грижа за детето си в летните месеци само поради факта, че е родено преди месец септември. Що за абсурдна държава не осигурява елементарна грижа за нашите деца, а само плаче, че същите тези деца не достигат?

Чинно откликвайки на оплакванията на държавата–майка, две жени са решили да й помогнат максимално. Едната е на 18 години и вече има четири деца. Другата е на 36 години и има 13 деца от 28 бременности. Поредният абсурд. Решили жените, че не им се учи, и ще раждат деца. Но кой ще ги гледа, кой ще ги образова, с какви средства ще ги гледат (имайки предвид мизерните пари, с които държавата се подиграва на майките) – това никой не го мисли. Редно е всяка уважаваща себе си жена да роди детето си с обич и със съзнанието, че истински желае това дете, а не просто да ПРОИЗВЕЖДА деца, защото културата и обичаите на нейния етнос й го повеляват. Що за абсурдна държава позволява подобни неща?

Друг абсурд в друга сфера, който като струна на развалена цигулка скърца в и без това изтънелия джоб на обеднелия българин – поведението на пушещата част от нашето население. Идеята на правителството да вдигне акциза на цигарите, а оттам – и тяхната цена, е похвална – по-добре цигарите, отколкото хляба и млякото. Абсурдна е не идеята за това, а нагласата на българските пушачи – „Гладен ще ходя, но цигари ще си купя. Какво друго ни остана?” Дотам ли ги докара абсурдната ни държава, че най-голямото удоволствие в живота им да стане кутия цигари? Забравиха да се радват на дребните неща, които да стоплят сърцата им – една добра дума, милувка, целувка от любим човек, първата дума на детето, неговите първи стъпки, обикновената разходка в парка… Вече нищо не може да ги зарадва така, както удоволствието сами да се погубват. И това ако не е абсурд…

Вчера застреляха Боби Цанков. Новина колкото голяма, толкова и очаквана на фона на ежедневието от хвърчащи куршуми, престрелки посред бял ден в центъра на столицата, на фона на безбройните жертви по пътищата, растящата корупция, сриващата се икономика, нарастващата безработица, високите лихви на банките и преклонената главица на българина. Все безумни неща, с които вече сме се примирили. Не знам дали е абсурдно, но е най-малкото грозно и обидно цял ден всички да се занимават с едно убийство, макар и на скандално известен човек, докато два кораба невинни българи са заложници на хиляди километри от родината си, далеч от своите семейства, с неясна съдба. Бързо ги изтикахме в дупката на последните новини, защото все пак всяко чудо е за три дни. Затова ще е абсурдно да не се помолим за тях. А вместо цял ден и цяла нощ да дирим под вола теле и да вадим хипотези – разумни и безумни – кой и защо е бил убит, по-добре да оставим органите да си свършат работата и най-накрая да хванат тия, дето се мислят за недосегаеми, като заедно с това да не губим надежда, че някой ще хване бика за рогата и ще направи всичко по силите си да върне сънародниците ни у дома. Поне един абсурд от дългия списък да остане в историята.