Слушайте детето

Случи се така, че наскоро видях в коридора на болницата, където работи личната ми лекарка, едно момченце на видими пет-шест години, което си гледаше рентгеновата снимка. След като дълго се взира в нея, то се обърна към баща си и делово заключи: „ Виж колко съм хубав отвътре?“
После нещо се сепна и добави:„ Абе аз и отвън съм си хубав“.

Това беше само повод да се отключи една поредица от спомени, които предполагам всеки родител носи в съзнанието си. Първо за себе си, а след това и за децата си.

Като малък са ме учили да казвам на колко години съм цял един ден. Защото дотогава само съм показвал два пръста. След като са ме научили да казвам, че съм на две, най-накрая лампите били угасени. Тогава майка ми ме попитала: „ Е кажи сега, на колко си години?”. Моят отговор е бил: „Светни да видиш“.

Значи, си мисля, оттогава си е личало колко съм опак, щом съм могъл да кажа „Светни да видиш“, но не и „На две“. Характерче.

Един мой приятел пък учил сина си на новия адрес, където се преместили, за да може ако се изгуби, да каже къде живее. И след много успешни репетиции на въпроса “Кажи къде живееш?“ синът му отговорил: „Ами тук“.

Навремето, когато разказвах на малката ми дъщеря мои преживелици, тя изведнъж изтърси: „А аз тогава била ли съм жива?“.

За да не прекалявам със спомените си, бих искал да ви подсетя само за някои въпроси и фрази на деца от книгата на Корней Чуковски „От две до пет“.

– На четиригодишно момиченце четат приказката за рибаря и златната рибка. „ Ама че глупав старец – възмутило се то – искал от рибката ту нова къща, ту ново корито. Да е поискал направо нова бабичка“.
– „Мамо, завий ми задния крак“.
– „Защо са толкова коремести краката ти? “
– „Горките кончета, не могат да си чоплят носа с тези копита“.
– „Как смееш да се биеш? – Ах, ами какво да направя, като просто ме избива на бой“.
– „Какво е раят? Ами там има ябълки, череши, круши… – Ясно, раят е компот“.
– „Ох, вижте каква прелестна гадост“.
– „Нали виждаш, аз цялата съм боса“.
– „Защо не ми купуваш тези играчки, искаш планетата да избухне ли?“.
– „Ще стана толкова рано, че още ще е късно“.
– „Да вървим да „леканощим“ с татко и мама“.
– „В началното училище началници ли се учат? “
– „Не трябва да се казват пожарникари, защото това значи, че правят огън. Трябва да се казват „гасачи“.
– „Как ще кълве рибата като няма човка? “
– Баща казва на сина си: „Стига си вършал насам-натам. – Не вършея. – Това не е харман, а жилище“.
– „Няма да ходя на училище. Казаха ми, че там на изпит децата ги късат“.
– „Ножът мъж на вилицата ли е? “
– „Мамо, като нямаме пари, защо не идеш на пазара и да купиш повечко? “
– „Ох, сърби ме дланта на десния крак“.
– „Гади ми се под коляното“.
– „Тати, как хората се превръщат в индианци?“.
– „Ах, мамо, ти само две гърди ли имаш? – Да, защо? – Мислех, че са като на нашата Данка: в две редици по целия корем”.
– „Добре де, в зоопарка зверовете са необходими. Но защо са и в гората? Само плашат хората“.
И накрая любимото ми –„Легни на моята възглавница за да гледаме заедно моя сън“.
Забележителна книга, която всеки един от нас може да довършва.

В „Йо-хо-хо “, този прекрасен български филм, Кирил Варийски, Бог да го прости, имаше една реплика, която няма да забравя: „ Човек е добър, докато е дете. Като мине 10-те години, пораства и започва да се разваля”.
Слушайте детето.